Не смятам за случайно преобладаващото мнение на критиката и киноманите, че Тери Гилиъм е може би най-успешният режисьор, създаващ “алтернативно” кино. Филми, които се отличават от мейнстрийма поради изразните средства на автора, като при Гилиъм това са неговите налудничави визуални и концептуални решения, родени от шантавото му въображение. За мен Тери има три типа филми в богатата си и колоритна филмография: прекалено ексцентричните –

такива, които несъмнено биха подразнили неподготвения зрител (като Fear and Loathing in Las Vegas и Tideland); недостатъчно откачените, които са малко по-стандартни и меки, подходящи за по-масовия вкус (Brothers Grimm, Fisher King) и третата група, където Гилиъм наистина е успял да напипа сложния баланс между традиционното и неговото си кино, превръщайки ги в ленти, които ще се помнят винаги (Twelve Monkeys, Time Bandits, Brazil). Настоящият филм плашещо много се стреми към последната категория и дори да не успее да издържи теста на времето, превръщайки се в истинска класика, то няма начин почитател на Тери Гилиъм да си тръгне излъган или разочарован от Парнасъс.

Лентата разказва историята на чудата пътуваща трупа, която предлага на хората да надникнат истински в света на мечтите и въображението си, благодарение на медиума доктор Парнасъс (Плъмър). Последния, прочее, е безсмъртен, защото е сключил сделка със самия Дявол (Уейтс), който от своя страна търси да прибере своето и по-точно – навършващата 16 години дъщеря на доктора (Коул). Дяволът дава последен шанс на стареца да запази детето си посредством опасна игра, като ключът към изхода й, независимо какъв ще бъде той, се оказва странният Тони (Леджър), чийто живот бива спасен от трупата.

Сделката на доктор Парнасъс е невероятно стилен и актьорски филм, като последното е видимо още на обсипания със звездни имена постер. Да, някои сред най-примамливите от тях се радват само на епизодични роли (Деп, Феръл и Лоу), но допринасят в огромна степен за колорита на лентата. Всеки от каста блести в образа, предоставен му от Гилиъм – като се започне от класните изпълнения на Плъмър и Уейтс, играещи опасната партия шах помежду си и се стигне до не толкова набиващите се на очи, но впечатляващи изпълнения на Лили Коул (безкрайно сладка девойка, колкото и субективно нещо да е женската красота), Андрю Гарфийлд и култовото джудже Върн Тройър. Дори Питър Стормеър прави ключово камео към финала. Истината обаче е, че всички гореизброени остават в сянката на покойния Хийт Леджър, който изпълнява истинската си лебедова песен именно под диригентството на Гилиъм. Въпреки че мнозина ще приемат страхотния образ на Жокера, като последното му екранно превъплъщение (нещо което е съвсем в реда на нещата), аз лично изпитвах постоянно чувство на тъга, гледайки чудесното изпълнение на Хийт. Гледайки блясъка на един талант, който угасна завинаги...

Визията и стилистиката на Сделката са типични за Гилиъм, което е огромен плюс. Пъстрият и изпълнен с шантава кинематография фантастичен свят остро контрастира с мръсната и първична реалност. Прийом, който режисьорът е използвал неведнъж в по-стари филми, като Fisher King, да речем. Тук ще си позволя малко лично мнение, за което може би ще бъда линчуван, но винаги съм твърдял че именно този контраст прави Тери Гилиъм с една идея по-добър режисьор на шантави и понякога мрачни приказки от доайена в областта и любимец на повечето киномани Тим Бъртън. Да, безспорно последният е изключителен творец със специфичен стил, дарил ме с голяма част от любимите ми филми, но напоследък стана твърде стандартен и от Big Fish насам не е съумял да ме изненада с нищо. Като гледам трейлърите на предстоящата му Алиса – май няма изгледи да го направи и занапред. Докато Гилиъм доказа, че може да редува мейнстрийм изгъзици като Братя Грим с откачени ленти тип Tideland и после да се завърне с гръм и трясък в голямото кино, което владее най-добре. Но нека не се отклонявам от темата. Истината е че Тери за пореден път заслужава адмирации и в конкретния случай надвива не само Бъртън, но и големия и много любим на форплейния ни екип Питър Джаксън и неговия Lovely Bones (за който ще четеш съвсем скоро на сайта). Всъщност на последния направо му го слага, защото режисьорът на трилогията за Властелина е имал страхотен бюджет и визуално е бил подкрепен от истинските царе на специални ефекти WETA, и въпреки всичко Тери Гилиъм печели битката за по-красив и чудат алтернативен свят, което за пореден път показва, че идеите и умението да ги реализираш са по-важни от парите и техническата обезпеченост.

Сделката на доктор Парнасъс далеч не е съвършен филм. На места диалогът отива в досадната и ленива крайност, което пак си е срещано явление при режисьора, а финалът е откровено стандартен. Въпреки всичко обаче Тери Гилиъм създаде поредния си страхотен филм, който, погледнат малко по-субективно, би могъл да определиш дори като шедьовър. Защото фактът, че директните конкуренти на Гилиъм – Джаксън и Бъртън започнаха да буксуват, наред със страхотното изпълнение на вече покойния Леджър остро накланят везните в полза на тук ревюираното заглавие. Най-важното нещо, което имам да ти кажа обаче е, че филмът просто трябва да се види, защото е една от най-важните ленти за 2009-та година (у нас прожектирана като една от първите за 2010-та и логично непопаднала в изчерпателните ни класации. За финал ще повторя думите си от музикалното ревю на последния Fear Factory – тоест ще си пожелая кино-годината да продължи така, както започва – с една стилна и различна лента.