Ще започна материала по доста безсрамен начин с вечното клише, че за подобни игри се пише трудно. Ужасно трудно. Не е по силите на никой рецензент, таящ дори минорно количество уважение и професионален дълг спрямо аудиторията си, да оцени напълно обективно игрален продукт, който реално не блести с нищо на фона на големите си жанрови съседи, но е успял по адски непринуден начин да напипа правилните струни в крехката му геймърска душа, зажадняла за онази позагубила се в игрите през последните години магия. Да, звуча като пенсионер, паркирал оръфания от бездомни кучета трабант пред витрините на шоуруум на Майбах, но и с просто око се вижда, че силата на Darksiders – нещото, което конкурентите му не притежават при все титаничните си пропорции – е именно онзи носталгичен полъх от прохождането на търд-пърсън жанра. Времена, когато God of War и Devil May Cry поредиците не съществуваха, а имена като Blade of Darkness, Soul Reaver и Drakan, да речем, бяха светиня за нас, участниците във все още ъндърграунд движението, наречено “видео игри”. Ако не си израснал с тези заглавия трудно ще схванеш напълно за какво ти говоря, но дори и да е така, в тези редове ще ти разкажа какво друго предлага Darksiders, с което да заслужи вниманието и парите ти.

От хилядолетия се води перманентна и ожесточена война между Рая и Ада. След като човечеството се появява на сцената, двете основни сили решават да сключат примирие помежду си, с което се заклеват пред Вселенския Съвет да не навлизат в директни и публични действия едни срещу други, докато хората не станат истинска заплаха за Баланса и не се стигне до Финалната битка, позната сред нас, смъртните, като Апокалипсиса. Когато този момент настъпи, седемте печата – символите на примирието – трябва да бъдат счупени и на Земята ще слязат четиримата конници на Апокалипсиса – Смърт, Глад, Чума и Война, възседнали жребците си. Това са инструментите на Съвета за прочистване на бойното поле от ненужните хора и икони, пред които треперят и Рая и Ада, тъй като конниците не принадлежат нито към едните, нито към другите и не трябва да вземат страна в спора им.

В наши дни, конникът Война се пробужда от хилядолетния си сън и бива изпратен на Земята. Очевидно часът е настъпил и човечеството има нужда от екстерминация, а силите на Ада и Рая трябва да изравнят бройката си в подготовка за Финалната битка. Когато той стъпва в човешкия свят, обаче, осъзнава че братята му не са до него, тоест печатите не са счупени и неговото призоваване не е дело на Съвета. Опитвайки се да достигне до истината, Война разбира, че е загубил и свръхсилите си и бива надвит от демона Страга, дошъл да сее разруха сред хората от името на Ада. Война бива спасен в последния момент от Съвета, който на свой ред го обвинява, че е дошъл на Земята по своя собствена воля, предизвиквайки Апокалипсиса предпремиерно. Присъдата е вечно изгнание. Война обаче се противопоставя на вселенското правосъдие и моли Съвета за шанс да достигне до истината. Той изисква възможност да се завърне в тънещия в руини, пламъци и лед свят на хората и да разнищи конспирацията, довела до фаталните за човечеството събития. Древните приемат предложението, с уговорката че Война няма да прави нищо различно от търсенето на истината, а силите му няма да бъдат върнати напълно, тъй като конникът притежава способностите еднолично да се изправи срещу армиите на Рая и Ада на бойното поле и да си тръгне триумфално. Като надзорник всички тези неща да бъдат спазени е поставен подлият Пазител, имащ способността да контролира действията на Война и дори да отнеме живота му, в случай, че Съветът сметне това за необходимо.

И така, ти поемаш ролята на най-силния конник на Апокалипсиса (винаги изобразяван и описван като най-едрия и могъщ измежду четиримата), който обаче e ситуиран между чука и наковалнята, загубил е всичките си сили, верния си кон Гибел, свободната си воля и e еднакво мразен от небесните и подземните сили, заради хаоса който е предизвикала появата му. Освен Пазителя, Съветът праща като помощ на Война и демончния търговец Вългрим, който ще те напътства и ще те дарява с нови умения и предмети, в случай, че му доставяш постоянно душите на повалените си врагове в размяна. Играта е типичен екшън-адвенчър от трето лице – доста праволинеен като напредване в приятната история, но гъвкав като свят и разчупеност на нивата. За мен игрите от жанра имат три основни направления, в които могат да бъдат развити като линейност и начин на прогресиране: строго праволинейни и задвижвани от сюжета (God of War, Bayonetta), с лека до остра open-world насоченост (Assassin’s Creed, Viking: Battle for Asgard) и любимия ми тип – предлагащ ти огромни зони, изискващи да притежаваш съответните умения, за да достигаш до отделните им части (най-добрият пример е първия Soul Reaver). Именно от последния тип игри е Darksiders и именно този отдавна забравен прийом при изграждането на геймплея е първият и най-голям плюс в заглавието на Vigil по пътя към сърцата на играчите от старата школа.

Между другото, така и така споменах студиото, разработило Darksiders, смятам, че е редно да му обърна малко по-сериозно внимание. Това е съвсем ново студио, като най-интересното свързано с него (настрана от факта че разработват ММО-то, базирано на Warhammer 40k вселената, да се свети името й!) безспорно е наличието на Джо Мадурейра в екипа. Ако не знаеш кой е този със смешната фамилия, навяваща топчести асоциации, да си отбележиш незабавно, че става дума за един от най-признатите художници в комикс-средите, спечелил уважение заради мегаломанския и леко комичен стил на рисуване на супергерои и персонажи, което си личи и в Darksiders. Важно е също да отбележа, че младият художник участва дейно в целия процес по изграждането на рисуваните от него комикси, като само споменаването на култовия и любим мой марвълски герой – Deadpool, който е в голяма степен негово дело във вида, в който го познаваме – е достатъчен атестат за качествата на Мадурейра като художник, дизайнер и артист като цяло. Споменавам всичко това, не за да заместя уикипедията като безкраен източник на безполезни знания, а за да премина към втория огромен плюс на заглавието, а именно – неговият арт. Светът, персонажите, облеклата и доспехите им, локациите, оръжията... всичко е божествено. Война е като по-добрия (или в нашия случай – злия) брат на Артас. Гибел действително напомня за изпълзял от Ада жребец. Самаел, който е основният двигател на сюжета в Darksiders, изглежда като Диабло на стероиди. А странични персонажи като Юриел, Силита, Тиамат, Ултейн, Азраел и Абадон допълват богатия свят на Darksiders, бидейки едновременно обвързани с библейските схващания за отвъдното и сатанинските схващания за Ада. И всички те са превърнати от четката на Мадурейра и екипа му в колоритни, пълнокръвни, респектиращи и значими образи, които ще запомниш, въпреки че повечето от тях имат само минорни включвания.

Историята на играта се развива превъзходно – започва ударно, връща те на кота нула, изгражда отново напрежението плавно, запраща ти няколко приятни обрата и ескалира нечовешки във финалните 2-3 геймплейни часа. Не очаквай нещо крайно оригинално или невиждано, де, особено преди да достигнеш средата на Darksiders, когато започва интересното. Просто ще станеш свидетел на една приятна история за предателства и конспирации, изградена в превъзходен свят, пълен със запомнящи се персонажи и притежаваща един от най-приятните отворени финали в игра от много време насам (хубаво де, от Uncharted 2 насам...), който ще изпише усмивка на лицето ти с последната реплика на Война и съпътстващите я финални кадри. Диалозите са на ниво, като за това спомагат и озвучителите, които са си заслужили всеки цент от заплатите, макар и при повечето основна роля да имат филтрите, заради демоничната натура на персонажите им. Музиката е превъзходна и допълва както апокалиптичната атмосфера, така и епичността на събитията.

Геймплейно Darksiders предоставя предостатъчно разнообразие, но почти нулева ориналност и именно за това отрочето на Vigil остава в ничията зона и няма как да заблести по отношение на игралната си механика. Споменах разнообразие, нека бъда по-подробен. Война разполага със стандартен за жанра брой инструменти за сеене на смърт. Това са верния му и впечатляващ с пропорциите си меч Chaoseater, косачката Harvester, ръкавицата Tremor, пистолетът Mercy, тръбата Earthcaller и грамадният шурикен Crossblade. Всяко едно оръжие може да бъде ъпгрейдвано, а първите три имат левъли и самостоятелен набор от движения и комбота, които трябва да закупуваш от Вългрим. Интересното е, че с едно изиграване на Darksiders няма как да развиеш повече от 2 оръжия до пълния им блясък, защото отделно ще можеш да пазаруваш магии (за масови поражения или защита) и предмети. Освен това към всяко оръжие могат да се добавят руни, придаващи му пасивни бонуси. Към всичко това прибави и още няколко огнестрелни оръжия, които можеш да взимаш назаем от противниците си, както и джаджи, помагащи ти за придвижване и решаване на пъзели (кука, устройство за отваряне на портали) плюс възможност Война да отприщи демоничната си форма след достатъчно генерирана Злоба от битките и ето ти едно наистина страхотно разнообразие.

Проблемът с геймплейната механика може да се формулира само в една единствена дума – хаотичност. Бойната система първоначално може да ти се стори тромава и дори вдървена, особено ако си играл друг актуален представител на жанра – Bayonetta, където от Platinum нагледно демонстрираха как се създава истински динамичен, богат и гъвкав алгоритъм за beat’em’up. Подобна еволюция в Darksiders няма да видиш, но прогресирайки в играта ще осъзнаеш, че ударите на Война трябва да са точно такива – тежки, тромави и показващи повече сила отколкото финес. Да не говорим, че имаш възможност да превключваш между меча си, вторичните и огнестрелните оръжия по време на комбо, което макар да е трудно за изпълнение, дава допълнително предизвикателство и разчупеност на боя. Завършващите удари са красиви и кървави. Мощните атаки и магии са визуализирани превъзходно. Лошото е, че боят наистина бързо писва, защото настрана от някои битки с големи босове и наличието на коня Гибел, появяващ се към средата на играта, енкаунтърите са стандартни, лесни и повтаряеми. Разнообразието от противниците, които са представители на трите основни сили (ангели, демони и мутирали след полу-Апокалипсиса хора) е твърде оскъдно. Има обаче два много силни геймплейни момента, които успяват да доразнообразят малко повече Darksiders. Първият представлява летенето на крилата на ангелските грифони, когато играта от стандартен търд пърсън се превръща в един мини-летателен екшън симулатор в стилистиката на прекрасния Panzer Dragoon Orta. Другият силен момент е споменатото яздене на Гибел. И двата геймплейни завоя са прекрасни, но отново трябва да ги отбележа и като минус, защото заемат твърде малко игрално време и по-скоро дразнят апетита, вместо да утолят глада ти за разнообразие.

За щастие идват пъзелите, които са толкова важни за геймплея на Darksiders, колкото и битките. Под пъзели не разбирай само решаване на загадки, ами употреба на нивата и околната среда по начин, който ще ти позволи да напреднеш по пътя си. В това отношение играта отново напомня остро на по-стари представители на жанра като Soul Reaver – мащабни пъзели и механизми, изискващи едновременно наблюдателност, комбиниране на различни инструменти и оръжия, съчетани с немалко сръчност и рефлекси. За Бога, цялата Черна Кула (едно от финалните нива) представлява един огромен масивен пъзел – всяка стая е свързана с предходната и следващата, а мащабите и заплетеността му наистина ескалират когато се доближиш до заветното му подреждане. Ето ти още една причина да благодаря на Vigil, че не са се подвели по новата вълна в гейминга, където решаването на загадки се свежда до кратки, прости, но добре изглеждащи пъзели. Именно този мащаб ми липсваше отдавна и със сигурност специално нивото, което споменах, има шанс да отблъсне или най-малкото изнерви по-младите и неопитни играчи. Което може само да ме забавлява, ако трябва да бъда честен.

Тук обаче идва и другият основен минус на Darksiders – очевидните кражби от други заглавия и дразнещите жанрови клишета. Сега, че няма как да си оригинален в толкова развит жанр е безспорно и изобщо няма да се хващам за геймплейни елементи като събирането на души с различни цветове, босове, които ти е ясно къде да удряш още като ги зърнеш или наличието на паралелни светове след добиването на Маската на Сенките. Това за което ще заям Vigil, обаче, е Voidwalker-а. Става въпрос за джаджа, отваряща портали, през които да минава Война с цел преодоляване на препятствия и решаване на пъзели. Два портала. Вход и изход. Син и оранжев. С възможност за засилка между тях. Еми пичове, сори, ама поне да не беше толкова очеизбождащо. Точно в тази игра, с тази вселена и геймплейна насоченост да вкараш елемент, навяващ директни асоциации с коренно различния Portal си е направо нелепо и дори само този дребен детайл е способен да загрози цялото приятно усещане от Darksiders.

За техническата част няма какво толкова да се каже – играта не е върха в това отношение, но при положение че имаме Мадурейра и екипа му, грежещи се за облика на заглавието няма как да си недоволен визуално от Darksiders. Стилът може да не се понрави на някои, но е толкова колоритен и правилен точно за целите на тази игра, че само заради него си готов да простиш за всичките недъзи, които заглавието притежава. Моделите на героите може и да не са най-детайлните, но изглеждат толкова чийзи-помпозни, че са като оживели екшън-фигурки. А ако някой се оплаква, че Война е твърде кичозен, (принципно големият гейм критикар Yahtzee твърди точно тази глупост) ще го замоля да отиде на гости на оная вещица Bayonetta и пак да повтори същото. Ама бавно и гледайки ме в очите.

Darksiders безспорно е противоречиво заглавие с много позитиви и недостатъци. Бойната система не се радва на динамиката, присъща на Bayonetta, но притежава първичността на добрия стар Blade of Darkness. Война няма как да е Крейтъс, но въпреки това е чудесен образ – с монотонния си глас, стаената злоба и към едните и към другите и мъченическия облик на ограбен от силите си титан. Геймплеят не е върха на айсберга, но е точно в подножието му и на места дизайнерските идеи и историята ще успеят да разчупят ледовете на негативизма ти, колкото и остър да е той. За да бъда още по-ясен във финалната си оценка за Darksiders, ще направя аналогия между играта и любимия си футболен отбор от вече над 15 години – Ливърпул. Мърсисайдци са сред малкото тиймове в наши дни, съумели да запазят в себе си романтиката на добрия стар английски футбол, когато класата на играчите се мереше не само с физическите им качества, но и с големината на сърцата и спортния им дух. Ливърпул са от онези отбори, които мразиш и обичаш еднакво силно, защото, за да обикнеш нещо истински, трябва първо да приемеш недостатъците му и да му позволиш да те нарани, за да бъдат по-сладки ласките му. Ливърпул е отбор, който трудно би могъл да спечели нещо в съвременния футбол, където парите на големите отбори играят основна роля и резултатите са по-важни от красотата на спорта. Точно такава игра е Darksiders – таяща в себе си носталгията по стария и неопетнен гейминг, но същевременно твърде непригодима към съвременната реалност – както пазарна, така и като манталитет на съвременния играч. И в резултат – оставаща недооценена на фона на лъскавите си конкуренти заради няколкото дребни пробойни, които обаче могат да потопят лодката. Ти, разбира се, сам избираш на кой отбор да симпатизираш, както и какво да играеш. Но ако ти се иска да теглиш една майна на каноните и да опиташ малко алтернативно изкуство, прекрасният свят на Darksiders те очаква.

Xbox 360 vs PlayStation 3

Ако разликите при всички мултиплатформени игри бяха като наличните при Darksiders, то нямаше да има никаква идея да се правят каквито и да е сравнения. Защото освен страхотна игра, новия продукт на THQ изглежда по един и същ начин на Xbox 360 и PlayStation 3. Самата игра обаче страда от доста проблеми с пърформънса. На първо място не можем да не отбележим, че реалната резолюция, в която върви играта е 1152х648. Въпреки това, кадрите са секунда не са 60 и още по-лошо – не са постоянни.Генерални промени има и със синхронизацията на картината, от което екрана ще трепти доста често. Последният проблем беше толкова голям при Xbox 360 версията, че THQ пуснаха кръпка, която да го намали драстично – до нивото на PS3. Чисто графично и двете версии са абсолютно едни и същи – текстурната филтрация, качеството на самите текстури, моделите, ефектите – двете игри изглеждат по един и същ начин на двете платформи.

Единствената по-сериозна разлика (след пача, проблемът с трептенето при Xbox 360 е оправен) е при филмчетата на играта. Голяма част от кът-сцените са правени с енджина на играта, но са записани като видео (подобно на Uncharted 2) – не е лесно да ги различиш, но при тях се забелязват по-ясно дефинираните сенки, осветление и една идея по-бистрите текстури. Освен това, за разлика от самата игра, филмчетата вървят в действителна 720p резолюция.

PS3 версията на играта предлага по-високо качество – цели 20GB са заети от Blu-Ray диска. Не, сцените при Xbox 360 са с лошо качество, напротив. Компресията, използвана при тях е почти незабележима, но все пак си остава компресия.

В общи линии, която и версия на Darksiders да предпочетеш няма да сгрешиш. Говорим с убийствено заглавие, което се играе по един и същ начин на двете платформи. PS3 има миниатюрно предимство, но това го отбелязваме единствено, защото обикновено мултиплатформените заглавия са със забележимо по-лошо качество при конзолата на Sony.